...наистина сам Клавдий пише тази книга, не неговият секретар, нито пък някой от ония официални историци, на които обществениците обикновено доверяват спомените си с надеждата, че изящният стил ще може да придаде смисъл на безсмислието, а пък ласкателствата ще прикрият пороците. В настоящото писание, кълна се в боговете, аз сам ще съм си секретар и свой официален летописец. Тук пиша със собствената си ръка, а каква полза може да извлече човек, който ласкае сам себе си? ...

Това е поверителна история. Но кои, ще кажете, са моите доверители? Отговорът е - Тя е адресирана до поколенията. Нямам предвид внуците, нито правнуците, нито пра-правнуците - Мисля за много по-далечните поколения.

Много ми се ще да вярвам, че ти , мой вероятни читателю от хилядното поколение след мене, ще имаш чувството, че говори твой съвременник: както на мен самия често ми се струва, че Херодот и Тукидид, отдавна мъртви, разговарят днес с мен..." - из автобиографията на Тиберий Клавдий, император на римляните, роден в 10 г. пр. н. е., убит и обожествен в 54 г. от н. е.